Тазобедрена дисплазия

Дисплазия на тазобедрената става

(Canine hip dysplasia, Dysplasia articulationis coxae)

Дисплазията на тазобедрената става при кучето се характеризира с различна по степен отпуснатост (хлабавост на тазобедрената става), сублуксация (частична дислокация) и тежки артрозни изменения. Клиничните изяви варират от липса на каквито и да било клинични признаци при някои засегнати кучета, до тежка куцота при други. Още повече, тежестта на клиничните признаци не корелира задължително със степента на наблюдаваните радиографски или патологични изменения. Породата и индивидуалните особености на темперамента биха могли сериозно да повлияят степента на дискомфорт, която демонстрират различните индивиди.

Развитие

Дисплазията на тазобедрената става е генетично обусловено заболяване, което е наблюдавано при повече от 82 признати породи кучета. От първоначалното му диагностициране през 1935 година, то се среща най-често при по-едрите породи.

Заболяването се унаследява и се развива обикновено прогресивно, като има полигенен тип на унаследяване. Това означава, че е необходимо наличие и съчетание на множество гени, за да се прояви заболяването. Обикновено тазобедрените стави при кучета, които в последствие развиват това заболяване, по време на раждане и скоро след това са напълно нормални. В повечето случаи дисплазията се проявява и при двата крайника (билатерално). При приблизително 7% от случаите е засегната само едната става.

Една от най-ранните програми за редуциране на дисплазията на тазобедрената (коксо-фемуралната) става е започната още през 1959 от Swedish Kennel Club. Тя поставя като задължително условие представянето на сертификат за нормални тазобедрени стави, диагностицирано чрез радиография, за всяка немска овчарка, за да участва и бъде награждавана на състезание, както и за да бъде внесена и регистрирана в Швеция. Развъдчиците са поощрявани да развъждат само кучета свободни от заболяването.

За нещастие, случаите на тазобедрена дисплазия при шведските овчарки не спадат така бързо, както се е очаквало при задействане на програмата. Десет години на селективно развъждане не успяват да редуцират случаите на средни и тежки по степен заболявания. Общото убеждение, че изключването на диспластични животни от разплод, ще доведе до поколение, което ще е свободно от заболяване, се оказва невярно. При кръстосване на две радиографски здрави кучета може да се стигне до раждане на диспластично поколение, ако са налични гените, отговорни за заболяването.

Няколко вторични фактора повлияват също развитието на дисплазията на тазобедрената става. Те включват телесния размер и тегло, телесното развитие и растежния модел. Когато е налице генетичния потенциал за дисплазия, храненето на кучетата с високо калорични храни, високо протеинови диети, водещи до бързо натрупване на телесна маса, ускоряват проявата и тежестта на заболяването.

Степента на замускуленост на задните крайници също е свързана с развитието на дисплазията. При немските овчарки, колкото по-голяма е мускулната маса на задните крайници, толкова по-редки са случаите на дисплазия. Добре балансираната мускулна поддръжка е необходима за осъществяване на нормална функция на ставата. Общата или специфична слабост на хълбочната мускулатура може да доведе до изменения в развитието на тазобедрената става.

Несъответствието между мускулната поддръжка и бързия растеж на скелета означава, че ако мускулите на задните крайници изостанат от темпа на растеж и достигане на функционална пълноценност на костите, това може да доведе до нестабилност на ставите, което евентуално да доведе до развитие на дегенеративен артрит. Тази теория се подкрепя от факта, че хрътките, със своята огромна мускулна подкрепа на относително лекия си скелет, боледуват много рядко от дисплазия.

Първичният признак при дисплазията на тазобедрената става при кучетата е отпуснатостта на ставата. Това може да доведе до възпаление в самата става, съпроводено с болка и куцота. Специално тази отпуснатост при млади кучета води до иницииране на порочен цикъл, в началото на който движението и усилието за носене на телесната маса водят до изместване на фемуралната глава в ненормално положение. Това от своя страна оказва неблагоприятно влияние върху осификацията (формирането на костната тъкан) на ацетабуларния ръб, ерозии и фибрилации на ставния хрущял, разтягане на облата връзка, възпалителни промени в синовиалната мембрана, удебеляване на ставната капсула и формиране на остеофити (костни образувания).

Като краен резултат се стига до ненормално плитък ацетабулум и плоска фемурална глава. Ставата претърпява дегенеративни промени в резултат на артритния процес.

Острата и продължителна болка и куцотата при младите кучета са резултат от внезапната поява на микро фрактури (малки пукнатини или фисури) на ацетабуларния ръб. Тези фрактури са невидими радиографски, понеже са скрити зад фемуралната глава. Те са резултат на продължително натоварване на незрялата кост на ацетабуларния ръб, като следствие от носене на телесната маса или движение. Промените наблюдавани при походката у млади кучета може да включва нежелание за скачане, наподобяващо на "заешки подскоци" тичане, куцота. Някои кучета могат да издават болезнени звуци при движение на хълбочната става.

Най-общо клиничните признаци могат да бъдат обобщени по-следния начин:

- Куцота
- Клатещо/Люшкаща походка
- "Заешки подскоци" (двата задни крайника се движат заедно при тичане)
- Остри епизоди на куцота след упражнение
- Сутрешна схванатост
- Нежелание за движение
- Промяна в темперамента
- Видима болка (някои кучета са по-големи стоици от други)
- Прекомерно развитие на предните крайници и раменната мускулатура
- Атрофия на мускулатурата на задните крайници

Много важно е да се знае, че фенотипно нормално изглеждащо куче, с нормална походка, може също да Е диспластично. Не се надявайте да диагностицирате дисплазията на тазобедрената става единствено по клиничните признаци. Диагнозата основно се базира на резултатите от радиографията.


Зависимост на честотата на заболяване от възрастта и пола

Всички кучета се раждат с нормални тазобедрени стави. С това дисплазията на тазобедрените стави при кучетата се отличава от човешката, която е по рождение. При кучетата, наследили това заболяване, то се проявява с възрастта и частично зависи от въздействащите външни фактори.

Много учени смятат, че не може да се поставя диагноза преди кучето да стане на една година, даже на базата на рентгенова снимка. Това означава само, че за пълна картина (степен на дисплазия) скелетът на кучето трябва да е формиран. И ако на тази възраст не е установена ДТС, то това изобщо не означава, че тя няма да се прояви по-късно. Английските учени от изследователския център Waltham Centre твърдят, че колкото е по-възрастно кучето, което е признато за здраво, толкова по-сигурна е диагнозата. Нормалната рентгенова снимка при 5-6 годишно куче по сравнение с едногодишно куче дава по-добри перспективи за в бъдеще.

Въпреки това, развъдчиците трябва да изключат ДТС при племенните си кучета колкото може по-рано, затова може да се постави предварителна диагноза, а по-късно да се потвърди или да се отклони. Нали всеки развъдчик преди всичко трябва да се грижи за здравето на поголовието си и за здрави потомци. Именно от това се гради репутацията му.

Не трябва да има възрастов предел, но в програмите на някои страни все пак той е установен: 6-7 години. Обяснява се с това, че в по-късна възраст всички кучета на практика страдат от артрит и други дегенеративни болести, които могат да усложнят поставянето на диагноза.

Относно половата предразположеност, то кучетата и от двата пола имат равни шансове и еднакъв риск.


Зависимост от темпа на растеж и наддаване на теглото.

Тук ще цитирам превод от статията на учен от Корнелския университет H. Last:

"Съществува пряка връзка между развитието на ДТС и скоростта на наддаване при малките кученца. Чрез опит е доказано, че до 3-месечна възраст при кучета, които впоследствие са останали здрави или са заболели от ДТС, се продуцира еднакво количество белтък. Но след тази възраст при болните кучета се произвежда много по-малко, отколкото при здравите. Белтъкът е компонент на мускулната тъкан. За съжаление, остава неясно дали синтезата на белтък е причинен фактор за дисплазия или нейна проява. Бяха изследвани 35 кученца лабрадор ретривър от болни родители. Кученцата бяха отгледани по три различни начина:

Група А – 8 - на висококалоричен (обикновена) порцион

Група В – 8 – на нискокалоричен (70% от нормата)

Група С – 19 – веднага след цезарово сечение, без да опитат коластрата на майката, бяха на изкуствено хранене

През определено време са им правени рентгенограми на тазобедрените стави, и на възраст около една година всички кученца от групите А и В развиха ДТС. В група С, която се състоеше от 19 кученца, към това време се разболяха само три. Основното различие между трите групи е в темпото на растеж на кученцата, което беше рязко занижено при кученцата от група „С”. От мен ще добавя, че за чистотата на експеримента бяха подбрани кученца от различни родители: здрави, болни с различна степен на патология на ДТС, единият производител – болен, а другият – здрав и т.н. в различни съчетания. Всички кученца бяха от различни кръвни линии.

Броят на кучетата явно е недостатъчен за заключителни изводи, но такава мисъл, като пряката зависимост между бързината на наддаването на тегло в най-ранните етапи на живота спомага за развиването на някои нарушения в тазобедрената става. Пояснявам: известно е, че кученцата при раждането имат частично осифицирани кости. И едва на възраст около 5-7 месеца става частичното им вкостеняване. И даже не се оспорва това, че тежестта на излишното тегло при неукрепнали кости и връзки може да нанесе непоправима вреда на неразвитите тазобедрени стави, както и да доведе до широк кръг от други аномалии на опорно-двигателния апарат. В същото време искам да предпазя: прекаленото ограничаване на темповете на растеж е другата крайност. В резултат на това може да просто да не дадете възможност на кученцето да реализира онова, с което са го „наградили” родителите: екстериорът и здравето на бъдещото възрастно куче също могат да пострадат.

Още повече, това не дава гаранция, че изкуственото забавяне на растежа ще премахне проблема ДТС на генетично ниво. Не. Това само в известна степен ще скрие или ще забави дегенеративните изменения. Затова пък прекаленото увличане по „търговския” вид на кученцето може да провокира заболяване на ставите, даже ако няма генетична предразположеност към това. Но все пак окончателната дума е на рентгеновата снимка и заключението на специалиста.


Хормони и проява на ДТС.

Учените са доказали, че съществува връзка между дисбаланса в метаболизма на естрогена и причинния фактор на проявата на ДТС.
Финландските учени доказаха, че допълнителното въвеждане на естрогени на младите кучета води до дегенерация на епифизарните хрущяли и образуването в тях на кистообразни новообразувания. Използването на паратиреоиден хормон – в главата на бедрото. Нивото на хормоните се поддържа от правилната работа на жлезите на вътрешната секреция, и от правилната работа на тези жлези и нормалното балансирано ниво на хормоните в кръвта зависят всички функции на организма. И именно дисбалансът на хормони на различните етапи от живота на животното може да доведе но едни или други заболявания.

Освен някои причини с посттравматичен характер (усложнения след счупване на бедрото при младо куче), има и други разнообразни фактори, способни да провокират развитието на дисплазия. Може лесно да се избегне влиянието на едните, други пък са малко известни или спорни. Основните са следните:

- големината, строежа и развитието: най-уязвими са едрите, кучетата, които бързо растат и имат тежък скелет с по-късно вкостеняване и неустойчиви стави (санбернари, догове);

- прекаленото хранене, което води до излишно тегло, което от своя страна влияе отрицателно на прекалено „меките” стави на кученцето;

- недостатъчно развитие на мускулатурата на задната част (при липса на тренировки) по отношение на теглото на животното.

Накратко казано, прекалено бързото развитие на скелета заедно с излишното тегло провокират повишаването на натоварването върху слабо развитата става, което води при екземплярите с генетична предразположеност към увреждане и деформация на хрущялите на ставните повърхности.

И така, съвременната тенденция към извеждане на по-едри, а следователно, по-тежки кучета, води до появата на определен брой млади кучета, болни от дисплазия и артроза.